Малко остана.
   Да има, да няма три седмици.
  Колко ли гузни погледи са вперени сега в календара?
  Дните са дълги, но на някои ще им се струва, че се носят, летят, фучат като пожарна с пуснати сирени!...

   Червените бабички се стягат за бой последен, но вече и сами не вярват в победата. Денем въртят мотиката или си вдъхват една на друга бодрост на опашката пред джипито, но щом се приберат, изваждат от скрина  отдавна приготвения кат нови дрехи и гладят ли гладят с ютията, унесени в мечти за някое тихо и сенчесто кътче на гробището, където в тьомная ноч светит адинокая звезда...

   Сбръчкани бивши бригадири се събират около бледа реплика на лагерния огън - пламъкът не  може да изгони арктическия студ, проникнал във верните докрай, но аритмични сърца; пък и не е тъй червен както едно време тоя пламък. Няма връщане назад, комунизмът най-накрая си отива... Те изпиват на екс ланшните компоти и се строяват мълчаливо, за да напуснат с паркинсонов марш историята...

   Мутрите... Ех... Не се описва с думи тая мъка... Мутрите слушат за хиляда и първи път "Бели птици и куршуми" и трошат калашниците на коляно. Изшмъркват последната дълга пътечка, целуват за сбогом мутресите и малките мутрета и потеглят сами към залеза. Къде да идат с тия пусти черни джипове, къде да се скрият, кой ще им каже добра дума...

  Тъмни са палатите на големите босове. Не пеят шадраваните, пресъхнали са джакузите, мраморът кънти зловещо под плахите стъпки... Шампанското не щипе и хайверът горчи... Босовете са свели глави над морски карти, секстанти и панамски паспорти и пресмятат преходите до Хондурас на някой кораб-въглищар с украински флаг...

  Уличните дилъри раздават безплатно последните единични дози и на душите им става леко и радостно. Хващат рейса и отиват да запишат "Фармация" в Бургаския Свободен...

   В забравени, призрачни села корави дърти бабунгери ( дланите им грапави като шкурка ) скубят нещадно високия колкото човешки бой канабис и садят на негово място ред магданоз, ред копър...

  Катаджията слюнчи палец и брои изкараните за месец-два левчета. Няма да стигнат до пенсия... Той затяга колана с две дупки навътре и спира някакъв гражданин.
   - Не може ли нещо?... - пита наивно гражданинът, който все още не иска да проумее, че вече нищо няма да е същото...
   - Ееех... - казва тъжно катаджията, и гражданинът, сам разбрал че е сгафил, показва книжка, показва пожарогасител, аптечка, триъгълник...

   Началник-смяната на митницата поема с пълни гърди чистия утринен въздух и внезапно си казва, че пушенето на двестадоларови пури е вреден, противен навик, а римските барелефи в банята - парвенющина. Вади отдавна забутани в дъното на служебното чекмедже стари, обикновени очила, намества ги на носа си и поглежда към върволицата от тирове пред ГКПП-то. Какво е всъщност това, пита той сам себе си и сам си отговаря: работа. Труд. Професия. Призвание.

   Алчни докторя душат като хиени същия този свеж въздух: няма ли да замирише малко на кръв, та да ударят за последно по някой шев за петдесет лева парчето?... После си влизат в кабинетите, за да преговарят Хипократовата клетва...

   Зъболекари, адвокати и счетоводители изведнаж свалят наполовина хонорарите. Водопроводчици и плочкаджии си купуват касови апарати, а таксиджиите тръгват на курсове за позитивна комуникация ( тук авторът вече и сам разбира, че малко се е поувлякъл, но нищо, нека, по-добре така! ).

   В ромските махали неформални етнически лидери навличат розови ризи и зелени вратовръзки и обикалят от врата на врата или от каквото служи за врата на  каквото служи за врата, за да връщат картите за помощи и детски. Късат лихварските тефтери и отиват в железарията, за да поръчат кирки и лопати. Новите магистрали няма да станат за ден-два, но това не е пречка да се копаят канавки... Неинтегрирани доскоро ромчета захвърлят торбите с лепило и използват белодробните си обеми и капацитети, за да надуват разноцветни балончета и да ги пускат в синьото небе, очаквайки с нетърпение първия училищен звънец...

   Прокурори и следователи излизат от летаргията и издухват прахта от баяти дела, а секретарките тракат на клавишите призовка след призовка... Няма да има вече "ние ги хващаме, вие ги пускате"...

   Селски и градски гамени се сресват на алаброс, заличават татусите, махат пирсингите и обуват три четвърти бели чорапки. Погледите им стават фокусирани и в тях вече не се чете "мноо яко, бро", а благонравие, любородие и чинопочитание. Те са спрели да говорят  простотии и поради липса на друг репертоар засега основно мълчат, но слушат внимателно, попиват всичко и много скоро ще проговорят...

   Безсловесните твари също усещат, че се задава нещо голямо и неотвратимо. Смоците се евакуират от детските градини, а котаците не смеят да изнасят нощни серенади... Уличните помияри поглеждат тъжно и злобно луната и се помъкват доброволно към кучешките концлагери...

   И дори природните стихии като че не смеят много да се развихрят. За горските пожари няма смисъл и да говорим - те отдавна си знаят, че тяхната е свършена по дефолт. Не реве с пълна сила морето, туй Черно море, а само сдипля по някоя къдрава вълничка за радост на децата. Вятърът не смее да духа силно и да разпилява центробежно боклуците, а се старае да ги събира на купчинки... В тъмни от години улични лампи протичат някакви незнайни квантови процеси и те една по една започват да присвятват...

   Но светлините им ще трябва да помръкнат за малко, когато отмине съдбовният ден и падне първата съдбовна нощ. Тогава всички светлини и погледи ще са насочени само към едно място. И точно в полунощ към светлия кръг ще пристъпи той - Генералът, мускулестият Гандалф, просветеният Конан, белият Дарт Вейдър на Родината... Кое сърце няма да трепне, чии потни длани няма да се изпънат по шевовете?... Ще изкачи стъпалата, леко накуцвайки като Тамерлан или Воланд, и ще вземе в ръце чашата на победата. Макар че чаша... Какво е за него чашата? Нищо не е... Повече би му прилягал пахар или обкован със сребро рог... В шипящото питие ще дръннат и ще почнат да се топят с мелодичен пукот няколко ръбати бучки син лед, а времето ще се спраска  като вехти гащи  и ще се раздели завинаги на две - преди и след този миг...                
*   *   *
                  И само понякога в тихите нощи, когато над Дунав се мръкне и сънен Балканът заспи, ехото ще завихря и разнася над села и градове смеха на Бай Тошо.
    "А-ха-ха-ха-ха..."
                    
  
   
  

xaaxxaaxaxxaaxxaxa, kef

само за червените бабички - това са нашите баби и както и да гласуват каквото и да мислят, това са нашите баби и който говори против тях е тъпанар

Не е изключено и да съм тъпанар, обаче не говоря срещу тях, а съм се опитал да иронизирам клишето "червена бабичка" и съответно тези, които го употребяват.

е, аз притв теб значи не съм казал нищо, казах за тия които говорят против тях.. :)

Които говорят против тях, да го духат, и все някога ще го издухат. Да го духат и които говорят против бабичките-реститутки. Няма лоши бабички, бабичките не са виновни за нищо :)))

Дори изгледах клипа и взе че ми хареса. Какви хора има Майка България! Чувството за хумор е основен дефицит тук. Когато нещо се подложи на присмех - нещата се наместват.

Ааа... клипа е убиец. Символи върху символите. Ако бях съзнателен символист, щях да сложа само него без никакъв текст :)))