"Червената скала" е древен набатейски град, издълбан около Петра на територията на днешна Йордания:



Това е земята на древна Идумея, или Едом, чиито отношения с еврейските племана и държави, най-често вражески, започват още от второто хилядолетия пр.н.е. За основател на Идумея се смята синът на библейския патриарх Исаак - Исав (Едом), който не тръгнал с брат си Иаков за Египет. Столицата на Идумея се намирала също в Петра (Села), недалеч от мястото на по-късния набатейски град. Идумея е завоювана от цар Давид, но по-късно, през 6 в. пр.н.е. идумейците участват в превземането и разрушаването на Йерусалим от вавилонците и успяват да завладеят част от Южен Израел.



Омразата на идумеите към евреите била пословична - смятали, че заради тях са се лишили от прекрасната Ханаанска земя и участвали във всяка война срещу Израел, независимо кой я водел. Разбира се, евреите им отвръщали със същата монета, тъй че взаимната омраза на това малко парче земя, населено от народи-братовчеди, не е от вчера, а началото й се губи в хилядолетията.
С образуването на Набатейското царство по-голямата част от Идумея влязла в него. Набатеите вероятно са били арабско племе, но са пишели на арамейски език, а писмеността им, изградена върху арамейското писмо, по-късно влязла в основата на арабската писменост.
Западна Идумея с част от Южен Израел с център Хеброн останала като самостоятелно царство Идумея, което през 2 в. пр.н.е. било превзето от юдейския цар Йоан Хиркан І от Хасмонеите и цялото му население било приведено в юдаизма. Набатейското царство останало като основен конкурент на хасмонейската държава. Набатеите сравнително дълго запазили независимост от Рим и участвали като римски съюзници при превземането и разрушаването на Йерусалим от Тит през 1 в.н.е. Край на набатейската държава сложил император Траян, който присъединил територията й към Рим под името Петрейска Арабия.
Идумея пък била покорена от Рим заедно с Юдея през 1 в.пр.н.е. и била под римски протекторат. Цар Ирод Велики е идумеец по произход. Изгубва статута си на отделна държава също по времето на Траян.

След арабско-израелската война от 1948/49 г. т.н. "зелена линия" между Израел и Ливан, Сирия, Египет и Йордания (заедно с окупирания от нея западен бряг на р. Йордан) постоянно се пресича и в двете посоки като от арабски, така и от израелски въоръжени формирования. Основен дял от тези взаимни нападения се извършват между Израел и Йордания. Само в първите пет години след края на войната има над 5 хил. въоръжени нахлувания от йорданска страна в Израел, при които загиват стотици израелци. В нападенията участват войници от Арабския легион, въоръжени милиции, каквито е имало всяко село, групи от фанатизирани младежи, както и обикновени разбойници. От своя страна израелската армия извършва рейдове на възмездие на територията на Йордания, като жертвите са не по-малко. Долната карта маркира един от най-известните сблъсъци от това време - арабското нападение над селището Йехуд и ответното нападение на израелските сили над арабското село Кибия; но десетилетието преди Шестдневната война е изпълнено с подобни епизоди, а в йорданската територия край границите с Израел е имало гъста мрежа от постове и патрули.




Това са били години на необявена война, война между съседи, при която много от враговете са се познавали дори поименно и която понякога е придобивала форма на лично отмъщение; а също така и война, в която и двете страни са имали нужда от своите герои и легенди.
Меир Хар-Цион се ражда през 1934 в Херцлия - град недалеч от Тел-Авив, основан от американски евреи десет години преди това. Като много млади хора, и той обичал пътешествията и особено дългите пешеходни преходи. Само че Израел от времето на неговото юношество  не представлявал кой знае колко подходящо място  за подобно увлечение - малка, заобиколена от врагове държава. През 1949 г. той и сестра му Шошана, която тогава била на 13, успяват да навлязат в територията на Сирия, където ги задържат и по-късно разменят срещу сирийски военопленници.
През 1952 г. Меир е призован в израелската армия и бързо привлича погледа на Ариел Шарон, който по това време създава своето Подразделение 101. Хар-Цион става част от кратката, но легендарна история на тази първа специална част в Израелската армия. Той се превръща в един от най-известните и почитани войници на Израел и получава офицерски чин без да е преминал военно училище - единствен във военната история на тази страна, където наградите и повишенията се дават много трудно. През 1954 федаините убиват сестра му и той организира и извършва акт на лично отмъщение, още една кървава история от времето на необявената война. Бойният му път завършва през Шестдневната война, в която той по собствено желание се присъединява към парашутистите, въпреки тежкото раняване, което го изважда от строя няколко години преди това.



Страстта към пътешествия не напускала Меир и в армията и през 1953 г. той и приятелката му Рахел Савораи влизат в територията на Йордания, стигат до Петра и успяват да се върнат невредими. Може би го е примамвал копнежът някой ден да може да се движи свободно по тези земи, толкова наситени с история. Но слухът за това пътешествие поражда масова мода в израелската армия - станало въпрос на престиж да успееш да стигнеш до Червената скала и да се върнеш обратно, избягвайки всички йордански постове и патрули. Разбира се, йорданците скоро научили за това и започнал истински лов за всеки дръзнал да тръгне по този маршрут. Четири месеца след началото на тези походи в засада попаднали петима парашутисти. Йорданците ги заловили и после ги разстреляли в полицейския участък на селото Бар Мадкур. Но походите не спирали чак до началото на 80те години. Някои се връщали без да успеят да достигнат до Червената скала; малцина, неизвестно точно колко, успявали да я видят и да донесат снимки или филм за доказателство, а други намирали смъртта си.
През 1955 г. поетът Хаим Хефер и композиторът Йоханан Зараи създали песента "Червената скала". Изпял я  за пръв път певецът и актьор Арик Леви. През 1957 походите до Петра били забранени със специален закон, а песента била забранена за изпълнение и транслиране. Но тя вече била толкова популярна, че се изпълнявала и извън Израел. Съществуват много нейни варианти, но най-автентичният ще си остане изпълнението на Арик Леви, както и първият герой на Червената скала си остава Меир Хар-Цион, макар той самият след това да изказва съжаление, че е дал такъв пример.

"Легендите разказват,
че зад планините и пустинята
има място, от което никой
не се връща жив.
И то се нарича Червената скала.
Червената скала. Червена.

Трима тръгнаха по залез слънце
към горящите планини на Едом.
Със себе си носеха карта, манерка
и вековечната мечта.
Те се насочиха към Червената скала.
О, Червената скала. Червена.

Пръв вървеше следотърсачът.
Той вдигна глава нагоре,
към звездите,
но в очите му беше Червената скала.
О, Червената скала.

Те спряха сред камъните
на дъното на пресъхнала река,
и един от тях изведнаж изрече
думите на мечтата:
"Аз виждам бледото й лице!"
Другите отвърнаха: "Скалата е червена"
О, Червената скала.

Търкалящото се слънце ги удряше
по главите,
те вдишваха огнения прах
на пустинята.
И изведнаж кръвта застина в жилите им.
Те видяха Червената скала.
О, Червената скала.

Стрелбата беше кратка.
- Ранен съм - изхърка единият
и замлъкна.
Другарите му изрекоха с устни,
пълни с праха на пустинята:
- Ние дойдохме до Червената скала.

Легендите разказват,
че зад планините и пустинята
има място, от което никой
не се връща жив.
И то се нарича Червената скала.
Червената, червената скала."