Ралф Джордано е известен немски писател и публицист. Роден е през 1923 г. в Хамбург. Баща му е сицилианец, а майката еврейка. По време на ВСВ семейството е принудено да се укрива при познати от нацистките преследвания на евреи (вероятно още не са знаели, че слуховете за Холокоста са юдео-масонска конспирация). След войната Джордано става член на комунистическата партия на ФРГ, но разочарован от сталинизма я напуска през 1957.

 През 1964 той постъпва в медийния конгломерат WDR и работи там до 1988. Понастоящем е автор на свободна практика. Публицистичната му активност е свързана с човешките права, престъпленията на нацисткия режим, опасността от възраждане на нацизма. През последните години Джордано се изявава като остър критик на исляма и ислямизма в съвременния свят; той е един от авторите, които смятат, че интеграцията на ислямските мигранти в Европа и Германия се е провалила. Противник е на пацифистките движения за спиране на войните в Ирак и Афганистан и активно участва в съпротивата срещу построяването на огромна джамия в Кьолн. Както рано или късно се случва с всеки нормален и свободомислещ човек, Ралф Джордано успява да си навлече омразата и на крайнолеви, и на ултрадесни, а критиката на ислямизма му е спечелила и заплахи за убийство. В своето открито писмо до Бундеспрезидента от този месец Джордано отново засегна теми, които дълги години бяха премълчавани и заобикаляни в официалното политическото говорене, давайки своя принос за ожесточения дебат за съместимостта на исляма със западната демокрация, в който се включват все повече влиятелни личности.

 Неговите „Десет тезиса” са част от дискусията по повод книгата на Тило Сарацин* „Германия се самоликвидира”.

 „Ралф Джордано: „В Германия тонът за обсъждане на проблемите се задава от умиротворителите и социал-романтиците”.

 1. Дотогава, докогато някоя образована, имаща чудесна работа и говореща без акцент на немски мюсюлманка, произнасяйки по всевъзможните ток-шоута откъснати от реалността фрази като „въпросът за интеграцията изобщо не е актуален”, си дава вид, че нейният пример е типичен за мюсюлманското малцинство в Германия, и премълчава проблема за равноправието на жените в исляма, - Тило Сарацин е прав.

  2. Дотогава, докогато тази образцово интегрирана мюсюлманка е готова по-скоро да си отхапе езика, отколкото да признае това, за което с такава потресаваща достоверност говорят критично настроените мюсюлманки – за ежедневния тормоз, изолацията, експлоатацията, принудителните бракове и отвличането на мюсюлмански жени и момичета, за неописуемата низост на „убийствата заради честта”, - Тило Сарацин е прав.

 3. Дотогава, докогато на джамиите в Германия се дават имена на „герои” от турско-османските нашествия – джамията на Селим Първи, или т.н. „джамии на Фатих” , именувани в чест на Мехмед Втори, завоевателя на Константинопол – и това се приема без каквато и да било съпротива, - Тило Сарацин е прав.

 4. Дотогава, докогато висши функционери на обществени организации, като генералния секретар на Централния мюсюлмански съвет на Германия, немския гражданин от сирийски произход Айман Мазик, заявяват пред работещи камери и милиони зрители, че шариатът и Конституцията са съвместими без това да доведе до незабавното унищожаване на нашата страна, - Тило Сарацин е прав.

 5.Дотогава, докогато притежателите на розови очила настояват за миролюбието на ислямската религия, безгрижно пропускайки безчислените призиви в Корана да се убиват неверниците и особено евреите, евреите, евреите, - Тило Сарацин е прав.

 6. Дотогава, докогато широко разпространеният сред народа страх от пълзящата ислямизация се представя за празен мираж и не се възприема сериозно като реалност, установена в резултат на проучвания на общественото мнение, - Тило Сарацин е прав.

 7. Дотогава, докогато представителите на ислямските организации в Германия и турските политици упорито натякват за свободата на вероизповеданията у нас, като същевременно не си помръдват пръста, за да подобрят ситуацията със същата тази свобода в Турция, - Тило Сарацин е прав.

 8. Дотогава, докогато не започне да се говори открито за онези ислямските нрави, обичаи и традиции, които са несъвместими с демокрацията, човешките права, свободното изказване на мнение, равенството на мъжете и жените, плурализма, - Тило Сарацин е прав.

 9. Дотогава, докогато огромните проблеми на т.н. „паралелни общества” – култът към насилие, крайният национализъм, явният фундаментализъм, явният антисемитизъм и тържествуващата наглост в съчетание с демографската заплаха – не се превърнат в централна тема за национална дискусия, - Тило Сарацин е прав.

 10. Дотогава, докогато немските социал-романтици, професионалните „добронамерени хора”, умиротворителите и готовите да се прегръщат с всекиго откачени продължават да се преструват, че миграцията и интеграцията всъщност не са проблем, а мултикултурна идилия с дребни козметични недостатъци, лесно коригируеми чрез социална терапия, - Тило Сарацин е прав.

 P.S. Предложение за подпомагане на интеграцията: Ако откритите коси на жените тъй силно предизвикват възбуда у мъжете, не е ли по-добре да се препоръчат белезници на мъжете, отколкото забрадки на жените?

 Ралф Джордано”

 ...А докато умните се наумуват, лудите се налудуват. Иран и Саудитска Арабия са на път да станат членове на ръководния орган на агенцията за равноправие на жените към ООН.
------------------------------------------------

* Забавен е фактът, че също като Ралф Джордано, и Тило Сарацин не би могъл да бъде наречен чист германец по произход. Дядо му по бащина линия е потомък на преселени от Южна Франция хугеноти,  а баба му e наполовина италианка, наполовина англичанка. Майка му е с полско потекло. Той самият се определя като "европейски мелез".
 Защо стана така, че сред тези, които най-силно удрят камбаната в знак, че нещата с политическата коректност са отишли твърде далеч, се оказаха хора като либерала Джордано и социалдемократа Сарацин?
Политическата коректност почти винаги представлява една мимикрия на истинско отношение, а при мимикрията е лесно да бъде загубен балансът. Обикновеният германец едва ли някога е преставал да мрази чужденците (на гладката повърхност на тази ксенофобия е благодушното презрение, а на тинестото дъно - неразличаването на цената на изпращането на всички евреи в Мадагаскар, от една страна, от унищожаването на всички евреи, от друга: и в двата случая има успешно окончателно решение, тъй като евреите са се махнали). На германеца обаче дълго време му беше повтаряно, че не било хубаво да се мразят чужденците, а ако все пак се мразят, не е хубаво това да се показва. Но изглежда че повечето хора не знаеха докъде може да се стигне с това непоказване и в крайна сметка с него малко се прекали.