„За германците Холокостът е семейна история”

от Spiegel online, 11.04.2012, автор David Crossland

 

 

 

Книга призовава германците да разпитват отиващото си поколение, служило на нацизма

Немският историк Мориц Пфайфер (Moritz Pfeiffer) е разпитвал своя дядо за това какво е правил през войната, а след това е проверил фактите от неговия разказ. Новата книга на историка хвърля светлина върху начина на мислене и поведението на едно отиващо си поколение хора, които така и не са се разкаяли, но са готови да нарушат мълчанието си и да разкажат какво ги е карало да следват Хитлер.

Германия заслужава похвала заради колективното осъждане на своето нацистко минало. Но тази тема все още остава забранена в милиони семейства. Децата и внуците нямат желание да разпитват старците какво са правили по време на Втората световна война.

По най-предпазливи оценки поне 20-25 млн. от германците са знаели за ужасите на Холокоста по времето, когато тези злодеяния са се извършвали, а около  10 млн. от тях са се сражавали на Източния фронт, т.е. вземали са участие във война, която от самото си начало е имала за цел унищожаване на цивилното население. Историкът Мориц Пфайфер смята, че това прави геноцида и престъпленията против човечеството част от семейната история за гражданите на Германия.

Времето стремително изтича. Отговорът на въпроса как така една културна, цивилизована нация е могла да падне толкова ниско, се крие в мирогледа и начина на мислене на хората от отиващото си поколение, което е служило на Третия райх. 29-годишният Пфайфер, наскоро завършил безпрецедентния си изследователски проект, в чиято основа е поставил историята на своето семейство, твърди, че днес много от тези стари хора, намиращи се към края на своя живот, са готови да споделят своите мисли за миналото. 

„Ситуацията коренно се е променила в сравнение с първите десетилетия след войната, - обяснява пред журналистите от Spiegel online Пфайфер, който работи в замъка Вавелсбург, където днес има музей на СС, - сега поколението, живяло в онази епоха, е готово  да наруши обета си на мълчание, или поне такова е моето впечатление. В края на живота им случилите се тогава събития им изглеждат толкова далечни, че хората са съгласни да разказват за тях”.

„Веднага след войната родителите и децата са избягвали разговори на тази тема, защото всичко се е било случило съвсем неотдавна, - продължава историкът, - докато сега проблемът е там, че никой повече не иска да слуша онова поколение. По-голямата част от хората не възприемат своите престарели родственици като източник на информация. А някой ден вече ще е прекалено късно”.

 

Нов подход при разпитването на родственици

Устните разкази се радват на нарастваща популярност, макар че спомените не са особено надеждни източници от историческа гледна точка, тъй като с времето възприемането на събитията много се променя. Пфайфер обаче възприел нов подход. Той разпитвал своите дядо и баба по майчина линия за това какво са правили по време на войната, а след това систематично сверявал техните разкази с такива източници като писма и военни архиви.

 

Никой досега не е правил това.

Ученият съпоставил това, което е чул, с данните от историческите изследвания за онази епоха и в резултат се е появила книга, хвърляща нова светлина върху поколението, което безпрекословно последва Хитлер. Тези хора не са се разкаяли след войната и дори сега, след изтичането на шест десетилетия, така и не признават своята вина за гибелта на милионите цивилни, станали жертва на започната от Хитлер война, да не говорим пък за Холокоста.

В основата на неотдавна публикуваната му книга „Моят дядо във войната от 1939-1945”, издадена само на немски език, са разказите на неговия дядо, фигуриращ в текста като Ханс Херман К. (Hans Hermann K.), който е бил кадрови офицер от Вермахта и е служил в пехотен полк. Своята баба Едит (Edith) историкът не е успял да разпита заради заболяването на възрастната жена, но е успял да проучи много от писмата й. Старците са починали през 2006 г.

И дядото, и бабата са поддържали хитлеристкия режим. Пфайфер признава, че съзнанието им „е било заразено от нацистката идеология”, както и съзнанието на милиони обикновени германци от онова поколение. Той характеризира своята баба Едит като „убедена, почти фанатична нацистка”.

 

Никой не може да каже как би постъпил

Същевременно проектът няма за цел да осъжда неговите възрастни родственици, казва Пфайфер. Той просто е искал да ги разбере.

„Никой днес не би могъл да каже със сигурност как би постъпил и какво би мислил по онова време, - твърди ученият, - струва ми се, че хората биха научили много неща, ако разберат как техните уважавани, любими родители или дядовци и баби са се държали в условията на господстващ тоталитаризъм и кръвожадна расистка идеология”.

„Проучването на семейната история от нацисткия период по един искрен, придържащ се към фактите и самокритичен начин е важна стъпка към приемането на демокрацията и избягване на повторение на това, което се е случвало между 1933 и 1945 гг.”.

Ханс Херман К.  бил толкова добър в парадното маршируване, че скоро го прехвърлили в представително подразделение в Берлин. Едит се  записала в нацистката партия и  била толкова ревностна нацистка, че преди да се омъжи за Ханс Херман през 1943 г., представя документи за арийски произход чак до началото на 18 в., въпреки че дори от кандидатите за СС се е изисквало да удостоверяват расовата чистота на прадедите си само от 1 януари 1800 г. нататък.

В процеса на своите изследвания Мориц Пфайфер открил в разказите на дядо си много бели петна, противоречия и уклончиви отговори, като например предполагаемото му неведение за масовите екзекуции на цивилни.

 

Дядото се е сражавал във Франция, Полша и СССР

Ханс Херман е бил лейтенант в прочутата 6 армия и се е сражавал при нашествията в Полша, Франция и Съветския съюз, където губи едно си око, след като близо до него избухва снаряд.

Раната може би е спасила живота му. Скоро след като го връщат за лечение в Германия, неговата част бива изпратена към Сталинград, където е почти напълно унищожена. Само 6 хил. души оцеляват от над 100 хил., които са пленени от Червената армия при Сталинград.

Малцина биха отрекли, че Германия е направила много, за да изкупи греховете на миналото. В това отношение тя рязко се отличава от Австрия или Япония, избрали пътя на пълното отрицание. Германия е изплатила почти 70 млрд. евро като компенсация за причинените от нацистите страдания, редовно провежда мероприятия за почитане паметта на жертвите, и, което е по-важно, е признала вината за това, което се е извършвало в нейно име.

Ведомства и частни компании са отворили архивите си за историците, за да може да се оцени ролята, която те са играли в Третия райх. Все още се започват процеси срещу военопрестъпници, което поне донякъде  компенсира факта, че тези хора не са били привлечени под отговорност веднага след войната или в следващите десетилетия.

Но милиони хора така и не се разкаяха за своята собствена роля като колелца на нацистката машина. В този смисъл Ханс Херман не е бил изключение, въпреки че е изразил готовност да говори на тази тема с внука си.

Той се е родил през 1921 г. в много консерватино, придържащо се към националистически възгледи семейство с военни традиции, което е живеело в гр. Вупертал в западната част на Германия. Неговият баща, собственик на мебелен магазин, често му е разказвал за службата си през Първата световна война, по време на която е бил лейтенант. От най-ранни години на момчето е внушавано, че Версайският мир е несправедлив спрямо Германия.

След като Хитлер взел властта, магазинът на семейството започнал да просперира, тъй като новото правителство отпускало нисколихвени кредити за мебели на младите семейства.

При интервюто Ханс Херман  е споделял свободно своето отношение към евреите от средата на 1930те, когато е членувал в Jungvolk, организация, членуването в която е предшествало постъпването в „Хитлерюгенд”.

Запитан от Мориц дали е смятал за несправедливи расистките закони, които не допускали евреите до обществения живот и подлагали собствеността им на системни конфискации, той отвърнал: „Не, ние не смятахме това за несправедливо. Трябваше да бъдем в крак с времето, а тогава времето бе такова. Тогава медиите нямаха ролята, каквато играят сега”.

 

Налагаше се да си затваряме устата

Все пак обаче Ханс Херман не става член на нацистката партия. През 2005 г. той споделя, че не е одобрявал погромите, извършени по време на т.н. „Кристална нощ” на 9 ноември 1938, когато са нападнати и опожарени хиляди еврейски магазини и синагоги.

„Това беше неправилно. Ние бяхме против насилието и паленето на синагоги, не приемахме това”, казва той. „Вършеха го СА и СС, ние не го одобрявахме. Но се налагаше да си затваряме устата”.

Запитан за нашествието в Полша и масовите екзекуции на цивилни, Ханс Херман  отговаря уклончиво. Отначало той нарича отношенията между немската армия и полското население „приятелски”, а след това заявява, че не е знаел нищо за разстрелването на мирни граждани.

Все пак когато Мориц го притиснал с въпросите си, дядото признал, че е знаел за убийствата, извършвани от СС, но казал, че войниците и офицерите от Вермахта са нямали нищо общо с тези акции. Това е характерната гледна точка на хората, поддържащи стария мит за това, че редовната армия е нямала никакво участие в масовите зверства.

По думите на Пфайфер, дядо му се отнасял равнодушно към страданията на поляците, дали 6 млн. жертви по време на Втората световна война. Това отношение също било характерно за много германци от военното поколение.

През 1941 Ханс Херман е взел участие в операцията „Барбароса”, при изпълнението на която немските войски нахлуват в СССР, като офицер от 208 полк на 79 пехотна дивизия. Старецът заявил, че не е знаел за престъпните разпореждания на командването, такива като печално известната „заповед за комисарите”, предписваща всички открити сред пленниците политически командири да бъдат незабавно разстрелвани.

 

Трудно е за вярване

На въпроса за тази заповед Ханс Херман отвърнал: „Аз не знам за това, нищо подобно не съм чувал. Нашата част се движеше след войските, водещи бойни действия, които вземаха пленници”.

Пфайфер опровергава твърдението на дядо си, че частта му не е вземала пленнци. Изучавайки архивите на 79 дивизия той открил, че само за периода от 5 до 31 август 1941 са пленени 5088 съветски войници и офицери. Между 20 и 25 септември същата година са пленени 24 хил. души.

Дори пленниците, които не са бивали разстрелвани на място, са имали много малко шансове за оцеляване. От 5,7 млн. войници и офицери на Червената армия, взети в плен от хитлеристите по време на Втората световна война, повече от 3 млн. (почти 60%) са загинали.

Пфайфер счита, че неговият дядо, командир на рота, която се е намирала на предната линия на фронта, е нямало как да не знае за заповедта, нареждаща разстрелването на пленените политически командири. Историкът не може да твърди със сигурност, че на дядо му се е налагало да взема подобни решения. Но историческата справка сочи, че военослужещите от 79 дивизия са изпълнявали тази злополучна заповед.

Освен това, има документални свидетелства, че 6 армия, в която е влизала дивизията на Ханс Херман, е провеждала акции, свързани с масови убийства, т.е. явяващи се военни престъпления. Нейните военослужещи дори са взели участие в масовите разстрели на евреи в местността Бабий Яр през септември 1941, когато са избити над 33 хил. души.

Пфайфер казва, че е трудно за вярване дядо му да не е знаел за масовите убийства.

Ханс Херман казва също: „Болшевиките бяха наши врагове, това беше напълно ясно и от това следваше да се ръководим. Но тези, които ни посрещаха на прага си с хляб и сол, не можеше да бъдат наши врагове, и ние се отнасяхме добре с тях”. Старецът не е споделил каква е била съдбата на тези, които не са посрещали немските войски с хляб и сол.

 

Очарована от думите на фюрера

В своята книга Пфайфер привежда също така откъси от писмата на своята баба Едит, които свидетелстват, че тя е била пламенна привърженичка на Хитлер. Ето какво пише тя на съпруга си на 8 ноември 1943, споделяйки впечатленията си от изказване на нацисткия вожд: „Аз съм просто очарована от речта на фюрера, още съм под влияние на неговите думи. Те, како винаги, вълнуват и вдъхновяват. Изпълва ме ентусиазъм!... Човек се чувства достатъчно силен да изтръгва дървета заедно с корена”.

В своите разкази Ханс Херман подлага на рязка критика бомбардирането на немските градове от авиацията на съюзниците: „Как е възможно да се извършват подобни неща срещу цивилното население!”. Но не споменава нищо за немските въздушни атаки срещу Ротердам и Ковънтри през 1940.

Той бива пленен от американците в Мец, Франция, през октомври 1944, и вижда отново жена си едва през март 1946.

Пфайфер стига до извода, че дядо му не го е лъгал умишлено, а просто е правил това, което и милиони други германци са правели след войната – отричали са вината си и са се опитвали да омаловажат собствената си роля, за да избягат от отговорност.

В резултат на това поведение се е получил много удобният мит, родил се веднага след поражението на Германия. Според него, народът е бил заблуден от група престъпници, които и носят вина за ужасите на Холокоста, а обикновените немски граждани сами по себе си са били жертва.

Германия отдавна е отхвърлила тези заблуди. Въпреки това, признава самият Пфайфер, книгата му не съдържа отговора на най-главния въпрос, въпросът, касаещ неговите обични баба и дядо, които са били опора на семейството в продължение на много години.

„Защо човешките чувства на моите дядо и баба не са се възмутили от масовите убийства, и защо моят дядо дори през 2005 не признаваше своята вина? Защо не е чувствал срам и не е съчувствал на жертвите?”.

 

Разстройство на нравствеността

Запитан дали споделя в някаква степен колективната вина за Холокоста, Ханс Херман отговаря: „В никакъв случай. Няма такова нещо като колективна вина. Дори и в сегашните исторически изследвания понятието за вина се диференцира. Говори се за вината на отделни хора и групи”.

Пфайфер смята, че неговите дядо и баба са се заразили с един вид душевно заболяване, разстройство на нравствеността, от което са засегнати голям брой германци по време на и след войната. „Симптомите на тази болест включват емоционална студенина, отсъствие на самокритичност и абсолютен егоизъм, съчетани с недостатък на морални критерии, и поддържане, приемане и оправдаване на жестокостите, когато се прилагат спрямо врага”.

Това са жестоки думи. Пфайфер смята, че хората от поколението на дядо му не са имали друг избор, освен да потискат чувството за вина, за да могат да функционират в трудната следвоенна реалност, когато се е налагало да хвърлят всичките си усилия за оцеляване и изграждане на живота си от нулата. „Това е била една необходима тогава човешка реакция”, смята Пфайфер.

Процесът на преодоляване на миналото, Vergangenheitsbewдltigung, получава нов тласък по време на студентските протести през 1968.

За мнозина разплатата за греховете не идва бързо. В своята книга „Втората вина”, излязла през 1987, немският публицист Ралф Джордано пише,че хората не са настроени да признават своята вина, а нацистките престъпници, живеещи във ФРГ, дори просперират.

Пфайфер се надява, че прочитайки неговата книга, децата и внуците на хората, живели по онова време, ще последват неговия пример. „Мисля, че разговори подобни на тези, които аз проведох, по-скоро ще сплотят семействата, отколкото да доведат до някакво противопоставяне вътре в тях”, казва той.

Първоначално ученият е смятал да напише семейна история само за лично ползване. След като разпитал дядо си, той редактирал текста и го представил на семейството на Коледата на 2005 г.

 

Невербално признаване на вината

Намирайки в разказите на дядо си бели петна и недомлъвки, през лятото на 2006 година историкът му е предложил  да направят повторно, по-изчерпателно интервю. Ханс Херман се съгласил. За съжаление, Мориц не получил възможност да осъществи замисъла си. През юни същата година Едит починала и съпругът й, смазан от скръб, я последвал шест седмици по-късно.

Запитан как според него дядо му би реагирал на неговата книга, Пфайфер казва: „Мисля, че първоначално той би бил шокиран от подобно разкриване на живота му и вероятно не биха му харесали моите критични забележки и изводите, до които съм стигнал”.

„Но с течение на времето, запознавайки се внимателно с моя труд, той най-вероятно би се съгласил с моя анализ на фактите и би разбрал, че аз не се опитвам да го дискредитирам или да уреждам някакви сметки с него”.

Според историка има голяма разлика между това, което представителите на старото поколение могат и искат да разкажат, и това, което те наистина чувстват. По време на разговорите с дядо си той е забелязал това, което нарича „невербално признаване на вината”.

След войната Ханс Херман приветствал факта, че дъщеря му изучава френски език и дори приемал в дома си френски студенти, изпратени по програма за обмен. Той поддържал политиката на Конрад Аденауер и Шарл де Гол, насочена към европейската интеграция, и избягвал да посещава срещите на ветерани.

В началото на 2005 той първоначално бил възмутен от доклада, който Пфайфер като съавтор изготвил за Фрайбургския университет. В доклада се говорело, че войници от Вермахта са вземали участие в акции, които се смятат за военни престъпления. Но няколко седмици по-късно той казал на внука си: „Аз много мислех за това, което си написал, и в него има някаква част истина”.

Историкът Мориц Пфайфер


Книгата на Пфайфер засега е издадена само в Германия


Ханс Херман К. през 1939


Ханс Херман и Едит през 1942

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Един от тези митове е измислицата за холокоста.След като не можаха да унищожат германския народ, сега искат да му внушат някаква вина.Искат да искарат виновен не убиеца, а убития, не палачът, а жертвата.Най-големият геноцид през ХХ век извършват съюзниците и по-конкретно руските войски при етническото прочистване на источна Прусия, когато загиват около 5 милиона германци, предимно жени и деца.Скрива се факта,че най-голямата морска трагедия е не катастрофата на Титаник, когато загиват към 1500 души, а умишленото потопяване на германски пътнически кораб, пълен с бежанци от източна Прусия при което загиват над 6000 души също предимно жени и деца.Да не споменаваме варварските бомбардировки над германските градове, както и изнасилването на хиляди беззащитни германски жени от съветските войници.Накрая искат да искарат виновен германския народ.
Ако не се противопоставим на тези лъжи, то ние, българите, които бяхме съюзници на Германия, трябва да се съгласим,че в Македония през ВСВ сме жестоки окупатори, които са колили и бесили местното население, че сме агресори и имаме открай време незаконни аспирации към нашите съседи,че македонците нямат нищо общо с българите и т.н.Знаем,че истината е точно обратната.Но в Скопие вече стърчи паметник на холокоста, в който се обвиняват "българските фашисти" за унищожението на 10000 евреи.Официална България мълчи за този антибългарски акт на Македония, което може да се изтълкува като акт на съгласие от наша страна.Кой знае, може да се намери един български Пфайфер, който да каже,че сме ужасно виновни.

Холокост е имало, и това е много добре известно дори и на тези, които го отричат. Всички днешни привърженици на нацизма знаят за Холокоста и за геноцида срещу славянските народи и ги одобряват, защото иначе нямаше да са нацисти. Без унищожаване на "непълноценните" и без освобождаването на "жизнено пространство" нацизмът нямаше да е нацизъм, а нещо друго. Друг въпрос е, че сега нацистите не могат да си позволят свободно да пропагандират тези неща.

5 млн. убити в ИЗточна Прусия - чак толкова и Гьобелс не би си измислил. Ако съюзниците си бяха поставили за цел да заличат Германия от лицето на земята, щяха да го направят и на никого точно през онова време нямаше да му пука особено. Най-тежкият план за разправа с Германия, този на Моргентау, е имал за цел да я превърне в разобщена, аграрна страна. Нацистката пропаганда го е разтръбила, за да накара германците да се бият до смърт, но те не са се стреснали особено, понеже това не е било и 1/10 от онова, което те са правили в Полша и СССР.

За най-голяма морска катастрофа се смята потопяването на "Гоя", също от съветска подводница, но и той също като "Густлоф" е бил законна военна цел. Същата работа е бил и "Армения", с цивилни жертви от същия порядък, потопен от германците още през 1941. Ако нямаше "Армения", нямаше да има "Густлоф" и "Гоя". Каквото повикало - такова се обадило. Германците са първите, които потопяват пътнически кораб, още през 1915, пъривте, които целенасочено бомбардират чужди градове, пак по това време. Оттам насетне получават това, което са търсили.

По отношение на събитията в Македония през войната, ако има нещо, което най-напред да направи официална България, то е да се извини за насилията, грабежите и депортирането на евреите. Това няма нищо общо с факта как възприемаме Македония и македонците. Иван Костов беше сериозен, последователен противник на ДПС и турската експанзия, но навремето намери достоинство да се извини за т.н. възродителен процес.