Премиерът и новата здравна министърка се срещнали най-напред на един разклон, както сподели самият той.

     Направо символично. Като се замисли човек, къде другаде да се срещнат. Българското здравеопазване е на разклона вече от доста време и там си стои.

     Някакъв чувствителен завой наляво е почти невъзможен – отчасти защото няма накъде повече, а отчасти защото докторята  едва ли ще се съгласят да се върнат чак съвсем в комунизма.

     Другият и единствено правилен вариант – завой надясно докъдето стига воланът и доколкото позволяват българските пътища, образно казано - някак все се отлага. Вероятно няма да се получи и този път.

     Справедливостта изисква да признаем, че една решителна и дясна здравна реформа е много тежка и най-важното неблагодарна работа. Основната част от позитивните й резултати просто няма как да се натрупа за времето на един парламентарен мандат. Не е пресилено да се каже, че този, който се наеме да я проведе, почти няма шанс да спечели следващите избори, или поне ще претърпи тежък отлив откъм електорално доверие. Освен това, колкото е по-бедна страната, толкова по-малка е вероятността да бъде разбран правилно. Оценката ще дойде чак след няколко години, когато вече я е във властта, я не. Няма политик, на когото тази зависимост да не е абсолютно ясна. Нещо повече, тя е ясна на политиците ( или поне на тези от тях, които малко от малко отбират за какво става дума ) включително и в периода на предизборните програми и в това отношение се изговарят някои от най-лъжливите предизборни обещания.

     От друга страна, досега нито едно българско правителство след 1989 не е успявало да спечели два поредни мандата. Но не би могло да се каже, че това се дължи на тежестта на реформите, специално що се отнася до здравеопазването. С оглед на това, като че по-далновидният начин на действие би бил да се правят смели ( и умни разбира се ) реформи, чийто позитив да бъде пожънат след малко по-дълго време.

     Разбира се, звучи доста опростено, и разбира се, е много по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Но популистките кръпки или недостатъчно смелите промени в здравеопазването просто влизат в графата на недотам почтените, а и неуспешни при това опити за запазване на властта. Българските политици, за съжаление, искат да управляват непременно сега, и да останат в управлението колкото може по-дълго.

     Когато на обвиненията в популизъм г-н Бойко Борисов отговаря, че му е жал за хората, това може би звучи добре, но всъщност е не съвсем добра основа за напредък. В условията на незабавна нужда от промени популизмът е просто гаранция, че ще има основания за жалене още много дълго време.

     Що се отнася до здравеопазването, популизмът е тъй дълбоко инфитрирал всяко говорене и действие в него, че вече се е превърнал в нещо като рефлекс. По отношение на здравеопазването комунизацията на съзнанието е толкова устойчива, че е нещо обикновено дори при десни в други отношения хора, а също и при такива, които изобщо не помнят  соца    ( последното впрочем е лесно обяснимо, тъй като българското здравеопазване до голяма степен все още си е в социализма ) Тази комунизация на мисленето се отнася не само до здравеопазването, а дори и до медицината като такава, при това популизмът е проникнал и до съвсем чисто професионалните й територии. Има много примери за това, но ще се опитам да дам един колкото може  по-разбираем. Когато преди няколко години доц. Атанас Щерев каза нещо абсолютно вярно и неподлежащо нито на доказване, нито на възражение никъде по цивилизования свят – а именно, че основните усилия и средства трябва да се насочат в превенцията, а не в палиативните мерки – обществото, подкокоросано от медиите, настръхна срещу него, а болшинството му колеги ( отлично знаещи за какво става дума, а някои от тях и заинтересовани от настоящото грозно положение ) с готовност се включиха в истеричното кресчендо. Или друг, прословут с тъпотията си пример – задължителното споменаване винаги на Хипократовата клетва ( която има отношение към медицината, но в никой случай към здравеопазването ). Разбира се, това споменаване е само следствие от изкривяването, а не негова причина, но показва един характерен факт, а именно, че в българското масово съзнание медицина и здравеопазване е едно и също. Това изкривяване не е подминало и самите лекари, една голяма част от които продължават да смятат, че са длъжни да бъдат  общественици и  всеготовни генератори на някаква социална продукция ( а останалите просто не смеят да признаят гласно, че не са длъжни ).

     По отношение на българската здравна реформа има едно обстоятелство, което е толкова очевидно, че обикновено се изпуска от внимание. Работата е там, че през 1990-те България трябваше да премине направо от социалистическо ( и то много социалистическо ) към осигурително здравеопазване. Добре направена, такава реформа в първите си години минава под знака на рязко оттегляне на много социални елементи и просто няма шанс да бъде добре приета от по-голямата част от хората. С времето много от тези елементи биха се върнали в някакъв вид или биха били заменени с по-добри – пак казвам, ако реформата е добре направена – или пък липсата им няма да се усеща така болезнено, ако и другите реформи вървят добре.

     Но независимо дали реформата ще е добра или лоша, преходът от социалистическо към осигурително здравеопазване няма как да не е болезнен, особено за най-уязвимата част от населението, чийто относителен дял в България е доста голям. Исторически, осигурителното здравеопазване заменя изцяло частното такова по един естествен капиталистически път. С натрупването на информация и тласъка в науката през 19 в., с началото на лекарствената и изобщо на медицинската индустрия изведнаж се е оказало, че медицината може да носи много пари. Това привлякло вниманието на един тип хора, който е много разпространен и днес, само че тогавашните работели с дървени абакуси, а днешните ползват компютърни програми с тежки приложения; но целта им е една и съща – да приберат някаква част от всяка сума пари, която някой някъде е изкарал. Интересите им съвпаднали с интересите на някои политици, които видели в тази идея  добър начин да закрепят популярността си. Преходът от частно към осигурително здравеопазване за преобладаващата част от обществото е „просоциален”. За самите лекари моментът на този преход не е кой знае колко изгоден – друг е въпросът, че с времето осигурителната система създава и моделира набор от потребности, а заедно с това и прослойка от професионалисти, които да ги задоволяват. Получила се една от „магиите” на капитализма – отделният човек най-често плащал по-малко за здравето си, а медицината носела стотици и хиляди пъти по-вече пари, отколкото когато била само частна и съвсем свободна, и същевременно с това станала по-достъпна ( дали осигурителната система сама по себе си прави медицината и по-добра, това е отделен и малко труден въпрос ).

     При прехода от социалистическо направо към осигурително здравеопазване у нас нещата бяха точно наопаки. Лекарите като цяло имаха големи очаквания към осигурителната реформа, но за пациентите началото й щеше да е свързано с внезапно ограничение на достъпността и те при всички положения щяха да го понесат тежко, поне на първо време.

     Най-лошото и губещо нещо, което можеше да се направи в този случай, бе да се търси някакъв компромис между „реформаторство” и „социалност”, и в известна степен тъкмо това се получи.

     Принципът на осигуряване, потребление и заплащане на реформата от 2000 г. е социалистически дори в самия си замисъл. В него няма почти нищо дясно. Той почти не стимулира личната отговорност на потребителя, и  почти не мотивира стремеж към качество на изпълнителя. Ако си пациент, нямаш никаква мотивация да плащаш върху повече от това, което си сметнал за нужно да впишеш в данъчната си декларация. В краен случай можеш и нищо да не плащаш, защото винаги има някакви там хора, които са „длъжни”. Как и кога са ти станали „длъжни”, без да си ги виждал даже, няма значение, щото тъй се води от едно време. Ако си лекар, качеството ти на чисто медицинска работа няма почти никакво значение за заплащането ти. Всичко е оставено на „трябва така” и „трябва иначе”, на всепроникващия здравеопазен популизъм.

     За съжаление трябва да се каже и че реформата от 2000 г. не бе избавена от тройката бесове на българския преход: некадърност, далавера и недемократичност. Ще дам само по един пример за всеки от тях, от стотици възможни, знайни и незнайни. Долните примери са, дето се казва, пред очите на всички:

     - некадърност в изпълнението: до към началото на 2003 не се знаеше кой всъщност е осигурен и кой не. Нещо повече, нямаше механизъм, по който това да се узнае. И нещо още повече – беше ясно, че ще стане така още когато се приемаха законите за здравното осигуряване и лечебните заведения и наредбите към тях. ( Да допълня, че 01.07. 2000 беше и денят на кончината на българската медицинска статистика, която се спомина с попълването на първия амбулаторен лист на НЗОК ) Да стартираш осигурителна система, без да има начин да се провери кой е осигурен – представете си, че някой абсолвент по икономика е подготвил дипломна работа за здравното осигуряване и там присъства такава грешка, и кажете колко биха му писали за нея.

     - съпътстваща далавера – всички формуляри за работа с НЗОК, за цялата страна, се печатаха само от една фирма и се продаваха само в районните каси ( доколкото знам, все още е така, но поне сега има възможност да се принтират от програма ). Става дума за задължителните документи, без които не може да се направи каквото и да е. Джипитата още си спомнят опашките в касите, тъй като формулярите свършваха, продаваха се с ограничения, ходеше се отново, търсеха се връзки – също като тоалетната хартия в епохата на развитото социалистическо общество. Това е като все едно само една фирма да има монопол да печата фактурите за търговците. Ако фирмите бяха две, никога нямаше да има опашки. Ако бяха три, щяха да доставят формулярите направо в кабинетите и щяха да пращат календари за Коледа. Щеше да се спести един куп време и нерви, както и известен брой електорат на ОДС. Да не споменаваме за разни капиталистически лигавщини като свободна конкуренция и предприемачество.

(следва)